ИСТИНСКАТА СЪЩНОСТ НА МАТЕРИЯТА

“ВЪНШНИЯТ СВЯТ“ В НАШИЯ МОЗЪК

В резултат на изкуствени дразнения един физически свят, толкова истински и реален, колкото действителният, може да бъде формиран в мозъка ни и без съществуванието на физически свят. В резултат на изкуствените дразнения един човек може да си помисли, че шофира в своята кола, докато в действителност си седи в къщи.

В резултат на физичните факти, показани досега, ние може да заключим следното. Всичко, което виждаме, докосваме, чуваме и възприемаме като “материя“ – “светът“ и “вселената“, не са нищо друго освен електрически сигнали, намиращи се в мозъка ни.

Така например някой, който яде плод, всъщност не е изправен пред действителния плод, а пред неговото възприятие в мозъка. Предметът, смятан от човека за “плод“, в действителност се състои от електрическата информация в мозъка, отнасяща се до формата, вкуса, миризмата и твърдостта на плода. Ако зрителният нерв, стигащ до мозъка, бъде прекъснат, то образът на плода ще изчезне моментално. Или разкъсване на нерва, водещ от сетивата в носа до мозъка, веднага би прекъснало обонянието. Изложен самостоятелно, плодът не е нищо друго освен една интерпретация на електрическите сигнали от мозъка.

Друга точка, върху която трябва да помислим, е чувството за дистанция. Дистанцията, която, да кажем, е разстоянието между вас и тази книга, е единствено чувство за празнина, формирало се в мозъка. Предметите, които изглеждат, че са отдалечени всъщност се намират в мозъка. Например някой, който гледа звездите на небето, си мисли, че са на милиони светлинни години от него. Всъщност това, което той “вижда“, са звездите вътре в него, в неговия зрителен център. Докато четете тези редове, вие в действителност не сте в стаята, в която смятате, че сте, а точно обратно, стаята е във вас. Това, че виждате тялото си, ви кара да си мислите, че вие сте в него. Обаче вие трябва да помните, че тялото ви също е един образ, формиран в мозъка ви.

Откритията на съвременната физика показват, че Вселената е сбор от възприятия. Следният въпрос се появява на корицата на добре известното американско научно списание “New Scientist”, което в броя си от 30 януари 1999 г. се занимава с този факт: “Отвъд реалността: Вселената наистина ли е една игра на информация, а материята просто един мираж?”

Същото се отнася и за всички останали ваши възприятия. Например когато си мислите, че чувате звука на телевизора в съседната стая, вие в действителност чувате звука във вашия мозък. Вие нито можете да докажете, че стаята съществува до вас, нито че звукът идва от телевизора в тази стая. Както звука, който мислите, че идва на няколко метра от вас, така и разговора на човек точно до вас вие възприемате в слуховия център, който е няколко квадратни сантиметра. Наред с този център на възприятие не съществува и никакво понятие като дясно, ляво, отпред или отзад. Т.е. звукът не идва от дясната ви страна, от лявата или от въздуха; няма посока, от която да идва звукът.
Миризмите, които възприемате, са подобни на това, нито една от тях не стига до вас от голяма далечина. Вие предполагате, че крайните резултати, формирани в центъра ви за обоняние, са миризмите на предметите отвън. Както образът на розата е във вашия зрителен център, така и миризмата на тази роза е в центъра ви за обоняние; отвън няма нито роза, нито принадлежащ u аромат.

“Външният свят“, представен ни чрез нашите възприятия, е просто съвкупност от електрически сигнали, достигащи до нашия мозък. През целия ни живот тези сигнали са преработвани от мозъка ни и ние живеем, без да осъзнаваме, че грешим, като си мислим, че тези са оригиналните версии на материята, съществуваща във “външния свят“. Ние сме заблудени, защото никога не можем да достигнем до самата материя чрез средствата на нашите сетива.

Нещо повече, отново нашият мозък е този, който интерпретира и приписва значение на сигналите, които приемаме като “външен свят“. Например нека вземем под внимание слуха. В действителност нашият мозък е този, който трансформира звуковите вълни във “външния свят“ в симфония.

С други думи, музиката е също възприятие, създадено от нашия мозък. По същия начин когато видим цветове, онова, което достига до очите ни, са просто електрически сигнали с различна дължина на вълните. Отново нашият мозък е този, който превръща тези сигнали в цветове. Във “външния свят“ няма цветове. Нито ябълката е червена, нито небето е синьо, нито пък дърветата – зелени. Те са такива, каквито са просто защото ние ги възприемаме като такива. “Външният свят“ зависи изцяло от този, който възприема.

Дори най-малкият дефект в ретината на окото предизвиква далтонизъм. Някои хора виждат синьото като зелено, други червеното като синьо, а трети пък виждат всички цветове като различни тонове от сиво. Именно тук няма никакво значение дали примерът отвън е цветен или не.

Известният мислител Berkeley пише относно този факт:

“В началото се вярваше, че цветовете, миризмите и др. “наистина съществуват”, но след това тези виждания бяха отхвърлени и стана ясно, че те съществуват единствено в зависимост от нашите възприятия.“ 203

В заключение, причината, поради която виждаме предметите цветни, не е защото те са цветни или защото имат независимо материално съществуване извън нас. Истината за материята е, че всички качества, които ние приписваме на предметите, са по-скоро вътре в нас, а не във “външния свят“.

Следователно какво остава за “външния свят“?

ДАЛИ СЪЩЕСТВУВАНИЕТО НА “ВЪНШЕН СВЯТ“
Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО?

Досега ние многократно говорехме за “външен свят“ и свят от възприятия, формиран в мозъка ни, като последният е този, който ние виждаме. Но как бихме могли да бъдем сигурни, че един такъв свят наистина съществува при положение, че никога не бихме могли да достигнем “външния свят“? Всъщност ние не можем. Тъй като всеки предмет е само съвкупност от възприятия и тези възприятия съществуват единствено в мозъка, по-точно би могло да се каже, че единственият свят, който наистина съществува, е светът на възприятията. Единственият свят, за който ние знаем, е този, който съществува в нашия мозък: този, който е проектиран, озвучен и оживен там, с една дума, този, който е сътворен в мозъка ни. Това е единственият свят, в който бихме могли да бъдем сигурни. Ние никога не можем да докажем, че възприятията, които наблюдаваме в мозъка, ни имат материални корелати. Тези възприятия спокойно могат да идват от “изкуствен“ източник.

Възможно е да видим това със следния пример: Нека си представим един съвършено разработен уред за записване, върху който могат да бъдат записани всички електрически сигнали. Първо, нека препратим всички данни, свързани със средата (включително и телесния образ), към този уред, като ги превърнем в електрически сигнали. Второ, нека си представим, че бихте могли да поддържате вашия мозък жив извън тялото си. И най-накрая, нека свържем записващия уред към мозъка посредствам електроди, които ще функционират като нерви и ще изпращат презаписаната информация до мозъка. В това положение вие ще се чувствате като че ли живеете в тази изкуствено създадена среда. Например вие лесно бихте повярвали, че карате бързо на магистрала. И никога не бихте разбрали, че сте съставени единствено от един мозък. Това е така, защото това, което е необходимо, за да се създаде един свят в мозъка ви, не е съществуването на действителен свят, а по-скоро наличието на усещания. Напълно възможно е тези усещания да могат да идват от изкуствени източници като уред за записване.

В тази връзка видният учен философ Bertrand Russell пише:

“Що се отнася до осезанието, когато натиснем масата с пръстите си, това всъщност е електрическо смущение на електроните и протоните във върховете на пръстите ни, което според съвременната физика е образувано чрез близостта на електроните и протоните в масата. Ако същото смущение във върховете на пръстите ни бива породено по някакъв друг начин, то ние ще имаме същото чувство, въпреки че няма да има маса.“204

В действителност за нас е много лесно да бъдем заблудени във възприятия, които смятаме за реални, без да имат някакъв съответстващ им материал. Ние често изпитваме това чувство в сънищата си. В нашите сънища преживяваме случки, виждаме хора, предмети и места, които изглеждат напълно реални. Те обаче не са нищо друго, освен възприятия. Няма съществена разлика между съня и “действителния живот“, и двете се случват в мозъка.

КОЙ Е ТОЗИ, КОЙТО ВЪЗПРИЕМА?

Както разказахме досега, няма съмнение във факта, че светът, в който мислим, че живеем и който наричаме “външен свят“, е сътворен в мозъка ни. Тук обаче възниква един въпрос от изключителна важност. Ако всички физически събития, които познаваме са вътрешни възприятия, то какво да кажем за нашия мозък? Тъй като мозъкът ни е част от физическия свят подобно на ръцете ни, краката ни или който и да било друг предмет, той също би трябвало да е възприятие като всички останали предмети.

Един пример относно сънищата ще изясни по-добре въпроса. Нека си представим, че в мозъка си виждаме сън – според това, което казахме досега. В съня ние ще имаме въображаемо тяло, въображаема ръка, въображаемо око и въображаем мозък. Ако по време на съня си бъдем попитани: “къде виждате?”, ние бихме отговорили “аз виждам в мозъка си“. Всъщност няма друг мозък, за който да говорим, освен въображаема глава и въображаем мозък. Този, който вижда образите, не е въображаемият мозък от съня, а “същество“, което е далеч по-висше от него.

Ние знаем, че няма физическо разграничение между мястото на съня и мястото, което наричаме истински живот. Следователно когато в мястото, което наричаме истински живот, ни бъде зададен горният въпрос “къде виждаш?”, то би било също толкова безсмислено да отговорим “в мозъка ми“ както в примера по-горе. И в двата случая съществото, което вижда и възприема, не е мозъкът, който в крайна сметка си е само едно парче месо.

Когато мозъкът бъде анализиран, се вижда, че в него няма нищо освен липиди и протеинови молекули, които съществуват също и в други живи организми. Това означава, че в парчето месо, което ние наричаме “мозък“, няма нищо, с което да се наблюдават образи, да представлява съзнание или да сътворява съществото, което наричаме “себе си“.

R.L. Gregory изразява по следния начин една грешка, която хората правят по отношение на възприятието на образи в мозъка:

“Съществува едно изкушение, което трябва да бъде избегнато, а именно да кажем, че очите създават картини в мозъка. Картина в мозъка предполага нуждата от някакъв вид вътрешно око, което да я вижда – но това от своя страна би създало необходимостта от друго око, което да види неговата картина ... и т.н. до един безкраен регрес на очи и картини. Това е абсурдно.“205

Именно това поставя материалистите, приемащи единствено материята като истина, в състояние на затруднение. На кой принадлежи “вътрешното око“, което вижда, което възприема онова, което вижда и въздейства?

Karl Pribram също се съсредоточава върху този важен въпрос от света на науката и философията, отнасящ се до това кой е този, който възприема:

“От времето на древните гърци философите са спекулирали с “духа” в машината, “малкия човек в малкия човек“ и т. н. Къде съм Аз, човекът, който използва своя мозък? Кой извършва действието разбиране? Както е казал св. Франциск от Асизи: “Това, което търсим, е това, което гледа?“206

Сега помислете за следното: Книгата във вашите ръце, стаята, в която сте, накратко – всички образи пред вас, се виждат в мозъка ви. Атомите ли са тези, които виждат тези образи? Слепите, глухите и безсъзнателни атоми? Защо някои атоми притежават тези качества, а други не? Дали нашите действия като мислене, разбиране, помнете, изпитването на удоволствие, на нещастие и всички останали се състоят от електрохимични реакции между тези атоми?

Когато внимателно помислим върху тези въпроси, ще видим, че няма смисъл да търсим воля в атoмите. Ясно е, че съществото, което вижда, чува и чувства, е свръхестествено същество. Това същество е “живо“ и то не e нито материя, нито пък образ на материя. То се свързва с възприятията пред него, използвайки образа на нашето тяло.

Това същество е “душата”.

Мозъкът е една купчина клетки, изградени от протеини и мастни молекули. Той е оформен от нервни клетки, наречени ”неврони”. В това парче месо няма никаква сила, с която да може да наблюдава образите, да образува съзнание или да създава съществото, което ние наричаме “себе си”.

ИСТИНСКОТО БЕЗУСЛОВНО СЪЩЕСТВО

Всички тези факти ни изправят лице в лице с един важен въпрос. Щом това, което познаваме като материален свят, е съставено единствено от възприятията, които вижда душата ни, то тогава кой е източникът на тези възприятия?

При отговарянето на този въпрос трябва да вземем под внимание следния факт: Материята няма самостоятелно, независимо съществувание. Тъй като материята е възприятие, то тя е нещо “изкуствено”. Т.e. това възприятие би трябвало да е породено от друга сила или по-точно, да е било сътворено.

Нещо повече, това сътворение трябва да е непрекъснато. Ако няма постоянно сътворение, то възприятията, които наричаме материя, биха изчезнали. Това може да бъде отъждествено с телевизор, чиято картина, за да продължава да бъде показвана, трябва и сигналът да продължава да бъде предаван.

Добре, но кой кара душата ни да гледа звездите, Земята, планетите, хората, нашите тела, както и всичко останало, което виждаме? Съвършено ясно е, че съществува висш Творец, който е сътворил и продължава постоянно да твори цялата материална вселена, в която живеем, т. е. съвкупността от възприятия. След като този Творец представя такова величествено сътворение, то следователно той притежава безкрайна сила и мъдрост. Този Творец ни се представя. Той ни е изпратил книга и чрез нея ни разкрива Себе си, вселената и причината за нашето съществуване.

Този Творец е Бог, а името на Неговата книга е Коран.

Фактите, че небесата и Земята, т. е. Вселената, не са стабилни, че тяхното съществувание е възможно единствено чрез Божието сътворение и че те ще изчезнат, когато Той прекрати това сътворение, са обяснени в айяти като следния:

“Аллах държи небесата и земята да не се разрушат, а ако се рушат, никой не може да ги държи освен Него. Той е всеблаг, опрощаващ.” (Сура Фатир, 41)

Както споменахме в началото, някои хора нямат ни най-малка представа за Бог и затова те си го представят като същество, което стои някъде в небесата и почти не се намесва в земните дейности. Тази логика се базира основно на мисълта, че Вселената е съвкупност от материя и че Бог е “извън” този материален свят, някъде на далечно място. В някои погрешни религии вярата в Бог е ограничена до това разбиране.

Както разгледахме досега обаче, материята е съставена само от усещания. И единственото истинско самостоятелно същество е Бог. Това означава, че единствено Бог съществува: всичко освен Него са сенки. Следователно невъзможно е да приемем Бог като отделно същество, извън тази материална маса. Бог е “навсякъде” и обхваща всички места. Тази действителност е описана по следния начин в Корана:

Аллах! Няма друг Бог освен Него – Вечноживия, Неизменния! Не Го обзема нито дрямка, нито сън. Негово е онова, което е на небесата и което е на земята. Кой ще се застъпи пред Него, освен с Неговото позволение? Той знае какво е било преди тях и какво ще бъде след тях. От Неговото знание обхващат само онова, което Той пожелае. Неговият Престол вмества и небесата, и земята, и не Му е трудно да ги съхрани. Той е Всевишния, Превеликия. (Сура Ал-Бакара, 255)

Факта, че Бог не е ограничен от пространството и че обхваща всичко заобикалящо ни, е показан в един друг айят така:

На Аллах принадлежи и изтокът, и западът, и накъдето и да се обърнете, там е Ликът на Аллах. Аллах е всеобхватен, всезнаещ. (Сура Ал-Бакара, 115)


Тъй като всяко материално нещо е възприятие, следователно то не може да види Бог, но Той вижда материята, която е сътворил във всичките u форми. В Корана този факт е показан така:
Не Го достигат погледите, ала Той достига погледите. Той е Всепроникващия, Сведущия. (Сура Ал-Анам, 103)

Ако човек размисли дълбоко върху всичко това, което бе казано тук, той скоро сам ще осъзнае тази изумителна, необикновена ситуация: че всички събития в света са просто въображение...

Т.е. ние не можем да възприемем съществуването на Аллах с нашите очи, но Аллах ни е обхванал изцяло – отвътре, отвън, нашата външност и мисли. Ние не можем да произнесем дори дума без неговото знание, нито пък бихме могли да си поемем въздух.

Докато гледаме тези сетивни възприятия в процеса на живота ни, най-близкото същество до нас не е нито едно от тези усещания, а Самият Бог. Тайната на следния айят от Корана е свързана с тази действителност:

Сътворихме Ние човека и знаем какво му нашепва неговата душа. Ние сме по-близо до него, отколкото вената на шията [му]. (Сура Каф, 16)

Когато човек си мисли, че тялото му е изградено от “материя”, той не може да разбере този важен факт. Ако той приеме мозъкът му да бъде “себе си”, то тогава мястото, което приема като външно, ще бъде това на 20-30 см от него. Когато обаче приеме, че не съществува нищо такова като материя и че всичко е въображение, то тогава понятия като вътре, вън или наблизо губят смисъл. Бог го е обгърнал и Той е “безкрайно близо” до него. Бог казва на човека, че е “безкрайно близо” до него с айята: “И когато Моите раби те питат за Мен Аз съм наблизо...” (Сура Ал-Бакара, 186)
Друг айят, свързан със същия факт, е : “И ти казахме: “Твоят Господ обгражда хората.”(Сура Ал-Исра, 60)

Човек се заблуждава, като си мисли, че най-близкото до него същество е той самият. В действителност Бог е по-близко до нас дори и от самите нас. Той насочва вниманието ни относно този факт към следния айят: “И когато [душата на умиращия] стигне гърлото, тогава вие само гледате, а Ние сме по-близо до него от вас, ала не виждате.”(Сура Ал-Уакиа, 83-85)

Както е съобщено в айята, хората живеят, без да знаят за този феноменален факт, защото те не го виждат със собствените си очи.

От друга страна, невъзможно е човекът, който не е нищо друго освен едно същество-сянка, да има сила и да бъде независим от Бог. Айятът: “А Аллах е сътворил и вас, и онова, което правите”(Сура Ас-Саффат, 96) показва, че всичко, което правим, е под контрола на Бог. В Корана тази действителност е изразена в айята: “... не ти хвърли, когато хвърли, а Аллах хвърли ...”(Сура Ал-Анфал, 17), където е подчертано, че нито едно действие не е независимо от Бог. Тъй като човешкото същество е сянка, то не може само да извършва действието хвърляне. Бог обаче дава на тази сянка чувството на автономна личност. В действителност Бог е този, който извършва всички действия. Следователно, ако някой си мисли, че действията, които извършва, са негови, то той се заблуждава.

Това е действителността. Човек може да не иска да признае това и да си мисли, че е независимо от Бога същество, но това не променя нещата. Разбира се, неговото неразумно отричане е също част от желанието и волята на Бог.

203 V.I.Lenin, Materialism and Empirio-criticism, Progress Publishers, Moscow, 1970, p.14
204 Bertrand Russell, ABC of Relativity, George Allen and Unwin, London, 1964, pp.161-162
205 R.L.Gregory, Eye and Brain: The Psychology of Seeing, Oxford University Press Inc. New York, 1990, p.9
206 Ken Wilber, Holographic Paradigm and Other Paradoxes, p.20.